Луната, самотна, разплака нощта -
разтури фенерите свои,
реши да покаже силата, мощта -
изригна във будни порои.
Денят я посрещна и разнежен,
разлисти полски цветове,
запя в горите, смело-небрежен,
понесе морски ветрове.
Очакваше ги миналото -
с охота се отдаде,
разказа за небивалото
и тайните предаде.
Огледаха се в бъдеще,
и чудно беше то -
по-светло и от сънища,
в които няма зло.
И слънцето разпали
усмивки във тях;
Сам, Господ, ме погали -
Вълшебство видях!
Агапея Полис
Няма коментари :
Публикуване на коментар