Понякога се случва да сме малки
да идем бързо у дома
да вземем своите писалки
и да надникнем във ума.
А там какво ли мили мои няма
в глухарче топче ще съзреш
с разчорлени коси и баба
не може никого да спре.
Прескачаме дувари, пеем песни
на дама скачаме със теб
уроците са някак лесни
а във дворовете - вертеп.
Едва насмогваме да пишем равно
мастилото ще свърши пак,
а нищо не минава бавно
препускат дните кат глупак.
Събиреме по път и куп въпроси
и търсим как да разберем -
защо сме тук, какво ли носим;
защо го пълним тоз корем?
Защо сме се родили точно ние?
Защо различни сме и пак
една едничка обич вие
и съвестта ни пита как -
от толкоз болки раните си пазим
и сърдим се един на друг;
живота си нелепо газим;
изравяме душата с плуг...?
А там до нас - седи и тихо гледа,
Невидим, с белези в ръце;
със семки пълни слънчогледа
и чака нашето сърце.
© Агапея Полис
Януари 2016г., снимка от: Thinkstock/Guliver
