след изсушената роса,
душата ѝ нагоре срича
и вее буйната коса
срещу лъчите изморени
да шарят пак по пътя
най-бедните сърца, презрени
за хляба дето бъхтят.
Смокинята отново капе,
превива своята снага,
девойката уста прехапа
в мечтата крехка за снега,
по който с момъка щастливи
едничка жажда да стопят
и своите очи игриви
един у друг да утолят.
Агапея Полис
