Ласка

Луната, самотна, разплака нощта -
разтури фенерите свои,
реши да покаже силата, мощта -
изригна във будни порои.


Денят я посрещна и разнежен,
разлисти полски цветове,
запя в горите, смело-небрежен,
понесе морски ветрове.


Очакваше ги миналото -
с охота се отдаде,
разказа за небивалото
и тайните предаде.


Огледаха се в бъдеще,
и чудно беше то -
по-светло и от сънища,
в които няма зло.


И слънцето разпали
усмивки във тях;
Сам, Господ, ме погали -
Вълшебство видях!




Агапея Полис

Шамар

Оставям перото –  
ще търся късмета си
другаде.
Оставям, защото
страхът ме оплита,
защото обичам.

Защо ли се мамя? -
ще плача до мрак.
Но нека се радват те –
другите.
И нека отпиват 
от чашата пак.

Отивам да търся -
какво ли? –
във нищото...
Отивам да бъда
различна от тях,
да взема обидата -
сластна и тичаща,
да бъда прозрачна –
дано не е грях!

Усмивка ще пари
във вечен сумрак,
а призрачни думи
ще удрят... и чак
умът ще боли.

И нека е трудно,
сърцето да спи,
да проси безумно
насън.
В монашеско гумно
да вика за помощ,
а вън... да е затвор.
 
...
И нека е светъл
последният взор
в самотата -
красива отплата
за грозен кошмар.
Ще чакам позорно,
едничък шамар - 
от съдбата.

 

Агапея Полис
/16 юни 2009г./


___________________
снимка: bg-bg.facebook.com  

Есен е